Къде отива любовта, когато пораснеш?

Възрастните очакват, че говорейки за битовизми и безсилие ще бъдат слушани.
Очакват, че ако се държат назидателно и арогантно, ще поучават другите?
Младостта обаче не обича задушливи разговори, както и да чува, че животът е обречен. Това са думи, които търсят къде отива красотата и любовта, защо не е остават у тези, които не им направят добър дом (в душата си).

По-добре бързо да го уредиш, сине, да се устроиш и да прекараш до последно дните си в страх да не се срути нещо в твоята крепост, най-добре да си шеф на нещо, да казваш ти на другите и толкова.

Моето поколение всячески ще се опитва да се освободи от догми, фиксации и вечното чувство да си прав, неразбран и недоволен.
Безумство е да налагаш собствените си разбирания, несъзнавайки че времето е ново, а ако не дадеш път на новото – то ще се прояви леко изкривено, не както е най-добре. Безумствата се случват от липса на подход, от липса на любов, от елементарното съществуване, от омаловажаването на истински ценното.
Какво очакват хората от арогантното си отношение? Да се роди нещо добро? Да им бъде ръкопляскано? Истинският човек (млад или възрастен) е полезен за останалите единствено, ако проявява любов и живее с нея.
Или нея, или черупка? Живото или крепостта от стари разбирания?
Да знаете, смешно е, когато драматизирате, че сте остарели.
Нищо старо няма в старите (освен закостенелите разбирания).
Всички други отстъпления и конфликти могат да послужат да се осъзнае човек… или да му се родят деца психолози.

 

Comments

comments